Тринадесет години без Низар Каббани, поетът на жената и любовта

Низар Каббани е сирийски поет, роден през първия ден на пролетта на 1923 г. в Дамаск.

Завършил право и работил като посланик на реублика Сирия в различни страни. Владеел много езици, а френският език му помагал да се запознае с големи поети като Виктор Юго, Шарл Бодлер, Корней и много други.

Каббани е написал много прозаични произведения и много стихосбирки. Техният брой достигна 35 поетични книги, написани през близо половин век.

До голяма степен Низар помогна в равитието на съвременната арабска поезия, същевременно той представляваше един различен свят от този, наследен от бащите ни.

„Аз арестувах арабския народ от залива до океана”- така отговаря големият поет, когато го питат за отношението му към оценителите на поезията в арабския свят. Той бе прав в това тълкуване, защото не съществува поет, който да успее да докосне сърцата на големи и малки, на богати и бедни, мъже и жени, от изток до запад, както самия него.

Причината за този успех се състои в това, че Низар успя да изгради за себе си достъпен език и стил, приятен и разбираем език. Думите излитат от перото му като упоени от щастие пеперуди. Освен всичко това, Низар се занимаваше в своята поезия с проблемите на хората. Те го разбираха, защото поезията му обхваща техните политически, социални, психически и емоционални вълнения. Той също се бунтуваше срещу изхабените обичаи и традиции, най-вече тези, които ощетяват жената. Той искаше да бъде гласът на жената, и нейният заглушителен вик и потиснат език. За това той заслужено се нарича поет на любовта и жената.

*    *    *

Зелено врабче !

докато си моя любима,

дотогава ще има господ на небето.

***

Любима моя, любовта е поема, написана на луната,

Нарисувана на всички листа по дърветата.

Но жената, ако се влюби в един мъж в моята родина

В нея ще се прицелят с петдесет камъни.

***

Кажи „обичам те” твоята изповед ме прави още по-хубав!

Без твоята любов не мога да съм хубав.

***

Ти си жена, която цивилизовано ми предостави

Своята любов,

А с мен разговаря, все едно с китара.

***

Твоята любов, притежателко на дълбоките очи,

Е екстремизъм .. софизъм и молитва.

Твоята любов е както смъртта и раждането,

Трудно може два пъти да се повтори.

***

Все още ли ме питаш за моята рождена дата?

Пиши тогава нещо, което ти убягва!

Датата на началото на любовта ти към мене е

Рождената ми дата.

Пратеникът на любовта, който попълни празнотата в света на жената и дълго я занимава, накара всяка жена да почувства, когато чете неговите думи, че едва ли не, тя проговаря чрез неговите рими. Той се превърна в безспорен защитник на жената.

Той разбра, че любовта на жената е част от любовта към родината. А този, който обича красиво лице, може да обича и целия свят. Но арабският свят, както го разбрира поета, открива любовта през ухото на игла, намира любовта само чрез географията на плътта на жената.

Низар казва това и продължава да обяснява своята позиция спрямо жената „Любовта за мене е прегръщане на вселената, прегръщане на човека. А родината може да се превърне в един момент в една много красива любовница”.

А по отношение на делото на жената, той казва: „Аз свързвам въпроса със свободата на жената с въпроса за социалната свобода, дело което интригува арабския свят днес. „Аз пиша, за да я спася от кътниците на халифата, както и от ноктите на наследниците на бедуинските племена. Аз се старая да довърша състоянието на жената-угощение или жената-пир.” Той също смята, че не мъжът е този, който ще освободи жената, а жената е тази, която ше освободи мъжа. И изтъква:

О, ти, която мечтае аз да я освободя,

когато търся жената, способна да ме освободи.

По такъв начин Низар превърна любовта в голямо дело, когато успя да премахне завесата и да покаже истината за страданието на обществото.

По отношение на поетичният си език, казва: „Няма да стигна до такава степен на надменност да твърдя, че съм измислил език! Но, мога да кажа, че съм си позволил да употребя език, който се намира точно на устите на хората. Но те се страхуват да го използват. Поетичният език до скоро е бил сложен и бюрократичен, поезията докосваше хората с бели ръкавици. Аз всъщност убедих поезията да изостави своите аристократични маниери и да излезе на улицата, за да играе с децата от махалата.” Низар бе горд, че успя да прехвърли любовта от тъмните пещери до чистия въздух. По този повод той казва:

Господи,

Какво ли се случва с нас,

Когато се влюбваме?

Какво ли става в същността ни?

Какво ли се счупва в нас?

Как ли се връщаме до детинството си?

Как ли капката вода се превръща в океан?

Как се издигат палмите?

И водата на океана става по-сладка?

Слънцето изглежда оградено от скъпоценен диамант,

Когато сме влюбени.

Каббани твърди, че поетът е гласа и камшика на своя народ. Ако поетът критикува своя народ, то причината е да му покаже неговите недостатъци и да го окуражи да се издигне отново. По този случай той казва: „Поезията не е гълъби, които да пуснем в полет .. Колко ще е страхлива поезията, ако не бъде гняв!”. Той също описва състоянието на безсилие, в което се намира арабския свят, властници и подчинени : „Какво безмощие и разруха ни обхваща, когато светлината приижда, и хълмовете ги населяват килимите и хиляди вериги, и много чаши с чай и деца!? Приемете приятели мои, съболезнованието ми за надупчените ни слова, които приличат на стари обувки, на псувни, и на порнографски слова!” и затова написа: „Ние не притежаваме вече нито една Андалусия в ръцете си, оставиха ни само една рибена консерва, наречена Газа, изсъхнал кокал, наречен Йерихон, един хотел, наречен Палестина. Оставиха ни организъм без гръбнак! Оженихме се без любов. На сватбата не е имало арабски песни и танци, половината от зестрата се плаща в долари, заплатата на упълномощения шейх се плаща в долари, а сватбената торта е подарък от Америка и сватбените завивки и музиката  са тези на морските пехотинци. Всичко това е произведено в Америка.”

Низар писа и за загадката на съвременния свят – тероризма : „Обвинени сме в тероризъм, дори когато браним жената и розата и като се опитваме да браним родината, лишена от въздух и вода. Там не остана ни палатка, нито черно кафе. Родина, която все още си търси адреса. Родината върви към мирни преговори боса и без гордост. Обвинени сме в тероризъм, ако браним земите и честта на родината, ако се бунтуваме, когато цял народ го изнасилват и ако браним последните палми в нашата пустиня.”

Низар обичаше Дамаск, обгърна го с нежни слова. За този древен град каза: „Много пътувах, двайсет години бях служител на дипломатическия корпус, научих много езици и бях принуден да остана далеч от Дамаск. Но дамаската ми азбука през цялото време ме държи за пръстите, за гърлото, и за моите одежди. Останах онова дете, което продължи да носи в своята чанта цялата мента, диви цветя и жасмин, които се намират в басейните на Дамаск. Носих Дамаск във всичките хотели на света, където и да се намирах и спях с него на едно легло.”

Поетът почина в Лондон през пролетта на 1998г. на 75 години.

Този портрет е малък принос, който можем да предоставим на този велик поет. А именно да го споменем през пролета,  когато се появи на този свят и когато си тръгна…

Марая