Пътешествията на Синбад Морски Втори

Откъс:

Синбад Морски Втори е не друг, а аз, долуподписаната. Всъщност аз, долуподписаната, съм Синбада, а не Синбад, както е написано в заглавието, така че ти сам си реши как да ме наречеш: Синбад Морски Втори или Синбада Морска Първа. За мен това не е проблем и двете имена подхождат до известна степен на мен и на състоянието в което съм, както биха казали писателите на книги и редакторите на вестници.

Нека заглавието да те излъже и да помислиш, че съм разказвачка от нивото на гореспоменатия. Тъй като от този умен човек съм взела назаем само името. Той е велик, а аз съм малка, необразована и слаба.
И пътешествията ми не могат да се сравнят с пътешествията му, моите са кратки – само част от бреговете на Сирия и Египет, познати на тези, свикнали да почиват в Ливан. Тук не са се случвали световни събития, нито пък са правени изключителни открития, нито пък можеш да се возиш на опасни съдове.

Тук се возя на този австрийки кораб, единственото нещо, на което се спира погледа ми е морката повърхност и линията на брега и погледът ми ме издига към звездното небе, обсипано с планети. Това са нещата, за които искам да ви разкажа със своята неузрялост, обърканост и със своите грешки и усещания.

Кой ще приеме да почувства тогава сърцето ми, да усеща болката и щастието заедно с мен, да мечтае моите мечти и да се изненадва от това, което се изненадвам? Кой ще приеме да загуби част от времето си да ме слуша, мен, тази, която не знае как да управлява думите си?

Най-трудният час от пътуването е заминаването с горчилката от раздялата и сбогуването. Заради вас се изкачвам на палубите на корабите готови да потеглят. Гледам пристанищата и тревите, планините и градовете зад тях и към тези вечни останки, на които времето добавя само величие и почит.

Гледам към всичко това, което не се вижда, все едно, че със своето взиране загубвам своята същност и всичко, което ме заобикаля. Дори и ако кораба не повдигне тежестите си и не затегне въжетата си и не вдигне котвата си и не започне да пори дълбоката вода по пътя си, произнасям в себе си моряшката молитва: “О, Египет, бъди благосклонен към нас и ни позволи да се върнем обратно при теб” Ако напусках Сирия, се обръщах към старата си родина с думите: ” Пак ще се срещнем моя Сирия, любима и красива.”

Когато достигнех морската шир, ставах като изгубена овчица, необвързана с молби и алчност, мечтите в мен растат, а сърцето и умът пробуждат в мен усещане, подтиквано от вечните песни, които морето не спира да свири по време на изгрева и на залеза, в тъмнината и в светлината.

Обаче,хайде на палубата на кораба! Хайде, където да се усамотим в тъмнината !Защото тъмнината се е разположила наоколо, покрила брега и разпростряла се върху вълните. Светлините на Бейрут ми намигват, сочейки неща, за които не подозирам. А планините на Ливан изглеждат в нощта като стени, изградени от красота и тъмнина.

Корабът започва да се движи и все едно, че Бейрут и Ливан се отдалечават от нас, притеснени от нещо страшно, което ние не трябва да знаем, ние, точката, движеща се по водата и продължават да се отдалечават, като близнаци. А аз се отправих към леглото преди да изчезнат от погледа ми окончателно и легнах щастлива, че пак заспивам в Бейрут, пред началото на Ливан.

Когато се събудих на другия ден, видях блестящото слънце и усмихнатият хоризонт над град Хайфа.

Мей Зияде

Бейрут -Хайфа

Мари Зиаде, по-късно известна като Мей, е родена през 1886 г . в град Алнасера в Палестина. Тя била единствената дъщеря на баща ливанец и майка сирийка, родена в Палестина.

Началното си образование Мей получава в Алнасера, а гимназия завършва в Айнтора в Ливан.

През 1907 г. Мей и семейството и се преместват в Кайро, където Мей преподава английски и френски език и продължава да изучава немски, италиански и испански, като в същото време задълбочава и изучаването на книжовният арабски език.

По късно Мей следва в университета в Кайро арабска филология, история на Исляма и философия.
В Кайро Мей попада в средата на писатели и журналисти и изгрява звездата й на журналистка, пишеща не само на обществени, културни и критични теми, но и разследваща журналистика!

Мей организира седмични събрания, известни като Вторничните събрания, където в продължение на 20 години се събират най-добрите арабски поети и писатели като най-известните сред тах са: Ахмад Лутфи Алсейед, Мустафа Абделрезак,Абас Алакад, Таха Хюсейн, Шибли Шамил, Якуб Саруф, Антон Алжамил, Мустафа Садек Алрафаи, Халил Мутран, Исмаил Събри и Ахмад Шоуки.

Единствената любов на Мей е световноизвестният ливански пистел, живял в САЩ Джубран Халил Джубран, с когото никога не са се виждали. Връзката им била само чрез писма и продължила 20 години от 1911 до 1931 г. когато Жубран умира в Ню Йорк. Тя е символ на платоничната любов.

Статиите на Мей излизат в най-реномираните египетски списания от това време – Алахрам, Алзухур, Алхилял и др.

През 1911 г. излиза нейна стихосбирка на френски език а след това и книги преведени на арабски от немски, френски и английски.

От 1920 до 1924 г. излизат шест нейни произведения:

1920-Изследователка на пустинята /(باحثة البادية)
1922-Думи и знаци /(كلمات وإشارات)
1923-Равенство/(المساواة)
1923-Тъмнини и лъчи/(ظلمات وأشعة)
1924-Между прилив и отлив /(بين الجزر والمد)
1924-Вестници/(الصحائف)

По времето, когато Мей загубва родителите си и Жубран, през 1938 нейни врагове завеждат дело за поставянето й под запрещение като душевно болна. Съдът постановява да бъде приета за лечение в болницата за душевно болни в Бейрут.

Тогава ливанският мислител Амин Алрейхани събира други известни арабски личности да опровергаят тази клевета и така съдът отменя решението си .

Мей се завръща в Египет, където на 19.11.1954 г. умира.

Автор: Мираж