Арабският халифат – правни аспекти

Халифатът като средновековна държава се създал вследствие обединението на арабските племена, центърът на чието разселение се явявал Арабския полуостров. В резултат от арабските завоевания е създадена огромна държава, включвала Арабския полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Задкавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, по-голямата част от Пиренейския полуостров, Синд. По размерите си империята, създадена за по-малко от сто години превъзхождала Римската.

Характерна черта при възникването на държава при арабите през VII в. била религиозната окраска, съпроводена от създаването на новата световна религия – исляма.  Политическото движение за обединение на племената под лозунга за отказ от езичеството, и многобожието и отразяващо тенденциите за зараждане на нов строи се наричало ханифско, свързвано преди всичко с името на Мохамед, който бил едновременно пророк и държавен глава. Затова съгласно  доктрината на исляма религиозната власт е неделима от светската и се явява основа на последната.

Думата “халифа” идва от арабския термин “халафа”, означаващ “следва”, или “който идва след”. Затова първия управник, дошъл след смъртта на пророка Мохамед – Абу Бакар, бил наречен Халифа – човек, който идва на власт след Мохамед. Това название Халифа се дава след това на всички управници. Някои настоваявали управляващите обаче да бъдат наречани Амир Ал муумини – Глава на вярващите.

В историята на средновековната империя, известна като Арабски халифат се открояват следните периоди:

- 622 – 632 г. – управлението на пророка Мохамед

- 632 – 651 г. – управление на 4-те праведни халифи

- 651 – 750 г. – Дамаски период

- 750 – 1258 г.  – Багдадски период,

които периоди съотвестват на основните етапи на развитие на обществото и държавата.

В началото халифатът представялявал централизирана теократична монархия.

В по-късно време главен съветник и висше длъжностно лице станал везирът. Съгласно мюсюлманското право, везирите можели да бъдат два вида – с широка власт или с ограничени пълномощия, т.е. изпълняващи заповедите на халифа. Първоначално се практикувало назначението на везири с ограничена власт. Към важните държавни служители се отнасяли и началникът на личната охрана, завеждащията полицията, чиновник, осъществяващ надзор над другите длъжностни лица и главният съдия.

Централни органи на държаното управление се явявали специални правителствени канцеларии, наречени диуани. Канцеларията по  военно дело завеждала въоръжението и екипирането, снабдяването на армията. В него се изготвяли списъци с гражданите, влизащи в състава на постоянната войска. Канцеларията по вътрешни дела контролирала финансите, отчитала данъците, събирала статистически сведения. Имало и канцелария по пощенските служби. Тя се занимавала с доставката на пощата и товарите. Основателят на Омаядската държава Муауия бен Аби Суфян измислил писмата и официалните пратки да бъдат маркирани със специален печат, за да не бъдат фалшифицирани.  За главен управляващ на диуана се избирал талантлив писател, който изпълнявал и длъжността Официален писар на халифа. Официалните езици на коресподенцията били гръцки (византийски) – в Сирия и Египет и персийски в Ирак, тъй като тези две имеприии имали голям опит в административното управление. Поради липсата на опит първите халифи разчитали на чужди експерти за воденето на администрацията.  Друг известен халифа, Абделмалек бен Маруан, решава да арабизира диуаните, тъй като не било авторитетно според него канцеларията на новата държава да се води на чужди езици и поради съображения за сигурност. Дотогава се използвали в обращение византийски монети, а по негова заповед бил построен Монетен двор, където се сечали арабски монети с изображенето на халифа и ислямски цитати, а най-често се използвал цитата: “На Аллах ние се доверяваме”. Освен това тази канцелария ръководела ремонта и строителството на пътища, на места за пренощуване на търговски пътници и поддръжка на кладенците.

Първоначално местните органи на властта в покорените страни запазвали своите методи на самоуправление. По-късно територията на халифата била разделена на провинции, управлявани от местния наместник, наречен уали – губернатор. Те били назначавани от халифа из средите на неговите приближени. Имало и такива, назначени из средите на местната аристокрация, или бивши управници на завоюваната територия. В ръцете на уали били местният финансово-администартивен апарат и полицията.

Върховен съдия в халифата бил главата на държавата – самият халифа, който бил и техния духовен водач и върховен главнокомандващ. Висшата съдебна власт на практика се осъществявала от група най-влиятелни и авторитетни богослови, които в същото време се явявали и прависти. При мюсюлманите нямало йерархически организирана стурктура на духовенството както при християнските църкви, но имало т.нар. “хора на религията”. От името на халифа те назначавали от средите на духовенството по-низшите съдии (кади) и специални пълномощници, които контролирали дейността на кадите по места.

Кадите имали обширни права. Те разглеждали по места съдебни дела от всякакъв характер, следяли за изпълнението на съдебните решения, осъществявали надзор над местата за затвор на осъдени, удостоверявали завещанията, разпределяли наследство, проверявали законността на земевладенията. При произнасянето на решенията си кадите се ръководели преди всичко от Корана и Сунната. Решенията не подлежали на обжалване, с изключение на тези, изменени от самия халифа или упълномощени от него лица. По религиозните си въпроси немюсюлманското население било под юрисдикцията на съдилища, състоящи се от представители на своето духовенство. По граждански въпроси те били съдени от кадите.

През първия етап след обединяването на арабските племена арабската войска представлявала своеобразно племенно опълчение. Небоходимостта от укрепване и централизацията на армията довела до реформи във войската и тя се разделила на две основни части – постоянна войска и доброволци. Всяка от тях се намирала под командването на отделен пълководец. Наличието на доброволци произтичало от религиозното  задължение да се защитават от враговете.

По-късно се създала и професионална наемна армия. Създадена била дворцова гвардия от роби от тюркски, кавказки и дори славянски произход (мамелюци) през IX в. (по времето на Абасините). За разлика от периода на Омаядите, които разчитали главно на арабските племена в управлението и армията. Причината била, че различните етноси въстанали срещу привилегиите само на арабския етнос, което обяснява навлизането на войници от други етноси в армията освен като роби. Мамелюците станали една от главните опори на централната власт. Понякога техние военачалници се разправяли с неудобните халифи.

През Х в. Халифата се разпаднал в следствие на сепаратистки движения в провинциите, предвождани от местните уали, които създавали своя войска и събирали данъци в своя полза. Властта им като наместници на халифа станала наследствена и се появили цели династии от уали (подобно на феодалите в западна Европа).

Като първи писани мюсюлмански правни норми се считат записаните 5 предписания при сключен между Мохамед и ятрабините (от Ятреб – старото име на Медина) договор  в Мека през 622 г., които включвали вярата в единния Аллах и криминализирането на кражбата, детеубийството, прелюбодейството, и криминализиране обидата и клеветата на жена.

Шериатът са правовите предписания, неделими от ислямската теология. Ислямът разглежда правото като част от божествения закон и ред. В шериата се обособява особен дял за сделките, браковете, престъпленията, наказанията, наследяването и данъците.

Най-важния източник за Шериата се явява Корана, който съдържа 6219 стиха. От тях само около 500 съдържат предписания, причислени към Шериата. И само около 80 от тях могат да се считат за правови, определящи законите.

Друг, задължителен за всички източник на правото бил Сунната – свещено предание, която се състояла от множество разкази за делата и постъпките на Мохамед. Тя съдържала и противоречиви разкази (хадиси). Затова била създадена нова религиозна наука, която по строг методичен начин проучвала кой хадиси са достоверни.

Трето място в мюсюлманското право заемала ижма –  единогласно разрешение на даден въпрос от вярата или правото на всички правоверни школи. Пълен консенсус.

Най-спорен източник на правото бил решението по аналогия. Съгласно това решение по аналогия, установеното в Корана, сунната или идмата правило можело да бъде прието и по въпроси, които не са били предвидени за въникване в тези източници.  По този начин било възможно урегулирането на нововъзникнали обществени отношения. Но често пъти такива решения в ръцете на феодалните съдилища били източници за произвол.

Като допълнителни източници шериатът допускал и местните обичаи, когато обаче те не противоречат на общите принципи на мюсюлманското право.

Накрая като източници, производни от шериата се считали издадените от халифа укази – фермани (фараман).

Лихварството било забранено, а сделки, сключени с лихва се смятали за нищожни.

Постъпките и действията на правоверните, съгласно шериата, попадали в следните общи групи:

* Фард – действие, изискващо от вярващия да спазва определеното от шериата. Който не вярвал в истинността на тези задължения преминавал в категорията на неверниците.  Фард се разделял на две части – фард айн и фард кифая. Фард айн бил задължен да спазва всеки мюсюлманин – петкратната молитва на ден, постът, ритуалното измиване, даването на милостиня на бедните, разкаяние за предишнви грехове и обещание за неповторно извършване, умереност в яденето и пиенето, задължение мъжът да обезпечи жена си с храна и дом. Фард кифая се възлагал на мюсюлманската община – да попдържат престарали хора, за които няма кой да се грижи, да знаят Корана на изуст, да отговарят на поздрав, да възпитават сираците, да се грижат за болните, да участват във войската във военно време.

* Уажеб – също както фард било задължително действие, изискващо изпълнение. За неизпълнение без уважителна причина човек се считал за грешник.  Но този, който не зачитал уажеб не преминавал в категорията на неверниците. В него се включвали повели като задлъжителния хадж, извършването на общи молитви, задължение за посещение при покана, задължение на жената да се подчинява на мъжа си, оказване на  помощ на единоверците, задължение на родителите да запознаят децата си с религията, задължения за изпълнение на писани завещания и др.

* Сунна – считало се, че тези действия бил изпълнявал самият Мохамед, затова тяхното следване предопределяло награда – да се благодари на Аллах за храната, с която човек разполага, да се храни цялото семейство заедно, да се поддържа чистота на облеклото, излишните дрехи да се раздават на бедните, да се почистват зъбите, при необходимост да се даде кръв, да се извършват ритуали към покойника и други предписания относно ежедневието.

* Мустахаб – действия, често изпълнявани от Мохамед. Пожелателни. За неизпълнение нямало да се търси отговорност – мустахаб са например да се извършва допълнителен хадж, да се поддържа дома чист, да се произнася името на Аллах с благодарност, да се уважават родственицитие на съпрузите, да се дружи с умни и добронамерени хора, на очите да се слага антимон (кохл), след раждане на дете да се даде милостиня, да се оказва помощ на вдовици, отношението към дъщерите да бъдело по-почтително от това към синовете и др.

* Мубах – действие, което може да се изпълни или не. За неговото изпълнение или неизъплнение няма награда или наказание. Това са безброй действия. Всичко, което не е описано като задължително или не се осъжда в шериата, се счита за мубах.

* Харам – категорично забранено действие, забранено и осъдено.   Извършващият действия от тази категория се явявал най-големият грешник. Опровергаващият харам влизал в категорията на неверниците. Харам бивал два вида:

 - престъпление, което носело повече вреда на околните, отколкото на извършителя – напр. Кражба, убийство, мъчение над животни, издевателство над хора и живи същества, неплащането на дълговете, аборта, продажба на некачествена стока, непристойно поведение с родителите и роднините, да отвърне човек на доброто със зло, лошо отношение към съпругата, децата, слугите, даване на жена за съпруга въпреки волята й и др.

- престъпление, което носело вреда на самия извършител, например потребление на непозволени неща – да бъде човек неверник, да се занимава с магия, да се агитират хората към извършване на греховни дела, залагането, жените да се обличат в мъжки дрехи и мъжете в женски, прелюбодейство и сводничество, еднополовата любов, хранене с месо на забранени животни, пиене на алкохол, избор на политици, които са жестоки, на ръководни длъжности и др.

* Макрух тахрими – действие, забранено от самия Мохамед, нежелано.

* Мустакрух – действия, които самият Мохамед предпочитал да не извършва. Те не се смятали за грях, но за проява на лошо възпитание и ниска култура – например жените да стрижат косата си, изкуствено да удължават косата си, да се държи куче в стаята и много други.

Както се вижда, Шериатът засягал всички области от ежедневния живот на мюсюлманите, толкова бил всепроникващ, че дори имало предписания как точно трябвало да се храни човек, как да извършва тоалета си и т.н. Но важното е, че първата Сура в Корана била “Чети”, тоест исляма отваря пътя на хората да използват ума си, за да решават новостите в живота. Това се нарича “ижтихад” – винаги да се адаптираш към новостите.

Подобно на традицията в древните държави и Елада, ислямът определя водеща роля на мъжа, жената не може да инициира брaк. При отделните течения в исляма бракоразводните дела се уреждали по различен начин, но основно по искане на съпруга. Мюсюлманите можели да се оженят за няколко мюсюлманки, и само за една християнка или еврейка, но мюсюлманката можела да се ожени само за мюсюлманин. Пречки за встъпване в брак били родство, осиновяване, нестъовествие с религията и др. Законният брой съпруги бил 4, като съпругът бил задължен да им осигури еднакъв стандарт на живот и да обезпечи децата си.

Съществувала и форма на колективно наказание.

През периода на управлението на Омаядите (VIII – X в.) бил оформен шериатския съд като институция, която включвала в себе си съдия, пристав, писар, преводачи, нотариуси и членове, своеобразни старейшини, заседатели до чието мнение се допитвал съдията.

Както мюсюлманите, така и немюсюлманите, живеещи в мюсюлмански земи, били длъжни да не заграбват обществени ресурси в своя полза, да не увреждат плодородната земя и така да се загубва бъдещият урожай, а също така да не посягат на земята на съседа си.

Към покорените народи се проявявала търпимост – те съхранявали своето самоуправление и език и собствените съдилища.  Но те трябвало да носят определени дрехи, които ги отличавали и да снабдяват войската с продоволствия. Стига да си плащали редовно данъците — поземления (харадж) и поголовния (жизия), друговерците в халифата можели спокойно да запазят старата си вяра. Признавало се, че законът на Мохамед е насочен само срещу езичниците многобожници, а не срещу християни, юдеи.

Автор: К. Шопова