Вълшебната кърпичка

Имало едно време един селянин, който живеел щастливо с жена си и петте си деца. Земят, която обработвал му давала достатъчно, за да живеят сравнително охолен живот.

Веднъж обаче годината се случила суха. Селянинът засял земята си, но нямало дъжд за да покълнат семената. Той отишъл да види какво става с посевите му, погледнал към облаците в небето и се помолил:

Ела, дъжде, ела,
за да пораснат семената
и да оберем реколтата,
да се усмихне полето
и да съберем пари.

Облаците обаче отминали без да падне и капка дъжд, а селяниниът се прибрал угрижен в къщи. Там го посрещнала жена му, която като го видяла така отчаян, решила да го успокои:

- Недей така, мъжо, за Бога не прави от мухата слон.

- Остави ме, жено. Бог да те благослови и  без това съм достатъчно угрижен.

- Добре, но до кога ще стоиш в къщи да подпираш стените? Излез навън и се опитай да си изкараш прехраната.

- Как ще стане това? Земята се напука от сушата, а птиците изядоха зърната, остави ме намира, повече не мога да понеса.

Тогава жена му казала:

-А ако останеш в къщи ще умрем от глад, останало ни е малко брашно. Тръгни по широкия свят и се опитай да си изкараш прехраната.

Селянинът послушал думите на жена си, взел малко храна за из път, сбогувал се с домашните си и тръгнал.

Пътят не бил лек, още повече, че той за първи път се отдалечавал от родното си място. Нападали го животни, от които се отбранявал с тежката си тояга, изкачвал планини, пресякъл реки и така докато един ден не се озовал пред един дворец.

Запътил се селянинът към портата, но бил спрян от стражаря, който го попитал:

- Къде отиваш?

- При господаря на замъка – казал селянинът.

В това време султанът бил на прозореца, който гледал към портата и видял какво става и извикал на стражаря да доведе при него селянина.

Когато завели селянина при султана, той се поклонил и го поздравил. Tогава султана го попитал:

- Какво търсиш тук?

- Търся си работа – отговорил селянина и разказал цялата си история.

Султанът му казал, че има достатъчно работници за земята, но че си търси каменар, за да му изчисти едно парче земя. Селянинът се съгласил и тогава султана му казал:

- Добре, за работата се разбрахме. А сега остана да се разберем за възнаграждението. Aз на моите работници в края нa седмицата давам по един златен динар.

Селянинът се почесал по главата, извадил от джоба си една кърпичка, извезана по краищата със зелен конец и казал:

- Аз искам да получавам теглото на кърпичката.

Султанът започнал да се превива от смях и казал:

- По-луд човек от теб не съм виждал. Тази кърпичка не тежи повече от половин сребърен грош. Ама че луд човек.

- Тогава султане, щом смяташ, че това е в твоя полза, значи си съгласен.

Султанът му показал къде е чука и му казал:

- Сега взимай този чук и започвай работа, а на края на седмицата ще си получиш възнаграждението.

Селянинът взел чука в силните си ръце и се отправил към камъните. Работил от сърце и за седмица успял да разбие всичките камъни, а всеки път когато челото му се изпотявало, вадел кърпичката и го бършел с нея.

Когато станало времето да си получи изработеното, селянинът отишъл при султана и му подал мократа кърпичка. Султанът я поставил на едната везна на кантара, а на другата сребърен грош, но кърпичката била по-тежка. След това добавил още грошове, а накрая и златен динар, но кърпичката си останала по-тежка. За да е сигурен, че кантарът е верен , той махнал кърпичката на селянина и наредил да у донесат друга, намокрена с вода, само че тя се оказала по-лека от парите.

Тогава султанът се ядосал и викнал:

- Ти си ми донесал вълшебна кърпичка.

Селянинът само се умихнал, а султанът махнал всичко от кантара и пак сложил от едната страна кърпичката, а от другата започнал да слага златни динари и така, докато динарите станали десет. Тогава везните се уравновесили.

Султанът щял да полудее, десет динара тежали колкото една кърпичка, дръпнал селянина и му се развикал:

- Кажи, кой ти омагьоса тази кърпичка?

Селянинът му отговорил съвсем спокойно:

- Бог да те поживи султане, това не е магия, аз самият не вярвам в магията. Цялата история е в това, че когато човек работи, за да си изкара прехраната с честен труд, той се изпотява. Тази пот е тежка, много по -тежка от  водата.

Тогава султанът се усмихнал и казал:

- Бог да те поживи и да ти благослови прехраната, че ми отвори очите. Вземи всичките десет динара и се прибрери при семейството си.

И така селянинът се прибрал у дома си и разказал на жена си и на децата си какво му се е случило по времето когато бил далече от дома. И всички заживели доволно и щастливо.

Превод и редакция: Мираж