До Мароко и обратно

Прибрах се от Мароко и честно казано ми се искаше да остана още там. Имаше прекрасни моменти, имаше странни неща, имаше някои стресиращи мигове, но като цяло беше невероятно.

Бях в Казабланка, минах през Джадида, Фес, Мекнес, Танжер и Тетуан, останах за няколко дни в Шефшауан, преборих се с реката при Акшор и видях Мостът на Бог!

Казабланка не ми хареса като цяло, но истината е, че през цялото време съм обикаляла с кола. Така че определено преценката ми не може да е правилна. Видях много прекрасни места, но уви не спряхме да се разходим из тях. Отвисях си по разни кафета и други местенца за ядене и пийване в компанията най-малко на 3-ма, а обикновено на поне 5-ма мароканци.

Посетих местните забележителности като най-голямата джамия в Африка, която определено е огромна и внушителна и вдъхва невероятен респект. Това е джамията на крал Хасан II. Чувстваш как портите се отварят и сякаш нещо те грабва и дъхът ти спира. Великолепно чувство. Все пак джамиите там ми се сториха странни, може би защото съм свикнала с тези в Турция и четвъртитата им архитектура не ми допадна, не че това е от значение от религиозна гледна точка.

Обиколих и един невероятен пазар, в който трябва да си ловък като змия, за да се измъкнеш от множеството хора, които щъкат навсякъде. Никой не те дърпа или ти предлага нещо, но пък има невероятно изобилие. Това е т.нар. Баб Маракеш (струва ми се, че името не е съвсем правилно). Вярно е, че се върнах с празни ръце от там, но истината е, че през цялото време ме беше ударила цепеницата по главата, та другият път ще поправя тази грешка. Не ми допадна мястото, но само поради причината, че ненавиждам да ме бутат и ръчкат, а там имаше толкова много хора, че направо да ти се завие свят.  Момчето ми вървеше отпред, аз се бях вкопчила в ризата му и изобщо не мислех за пазаруване.

Вторият път отидох с определена цел, приключих набързо и се прибрах. Просто не съм любителка на подобни преживявания, но който обича Капалъ Чарши или Сук ал Хамидие, ще заобича и този пазар. Заведоха ме и в едно друго място, което е като нашия битак, оттам се снабдих с маратонки за последващите преживявания, та този другия пазар е като лабиринт – огромна площ, покрита с брезент и вътре само сергии – можеш да си купиш от бюро с необичайна форма до пиратски дискове – каквото искаш.

Уви, отново това не беше моята страст. От неприятно чувство къде съм попаднала изгубих за няколко минути 2-мата си спътници и направо бях в паника, че съм се запиляла там, но те бързо ме откриха и се оправихме.

Плажът в Джадида е великолепен. Не съм виждала такава красота. Пясък и океан в едно. Разхождаш се, а Атлантикът просто гали краката ти. Е, вярно, че водата е ужасно студена, но кой се интересува от това. Изкъпах се таман няколко пъти, за което сега си плащам, но все пак си е преживяване.

Като слезеш на гарата на Джадида и все едно попадаш в гето. След 5 минути обаче всичко се променя и градът прилича по-скоро на курорт, отколкото на селце. Разбрах, че много семейства от Казабланка пътуват до там за събота и неделя, за да ходят на плаж или да си починат. За мое нещастие или просто любопитно преживяване се наложи да се приберем с последния влак в неделя. Олелеееееее настана истинско меле, защото народът – млади, стари, майки с деца се блъскаха и бутаха, за да се качат във влака, защото ако го изпуснат остават на гарата.

Въпреки че любимият ми спътник твърдеше, че Фес е отвратителен град, на мен ми се стори великолепен. Палми, зеленина и други подробности. Само че храната там нещо не ми понесе на стомаха, но имаше кой да я изяде.

Шефшауан е като малко алпийско селце. Ако се мине по дългия път ще ви трябват около 7, а според мен си бяха 8 дори повече часа от Казабланка, за да го стигнете през планините. Минава се по криволичещ третокласен път, на който има само малки бедуински селца и изглежда толкова мизерно, че чак страшно. Хората по пътя почти изкачат пред колата, за да предлагат разни неща, но най-вече хашиш. Оказа се, че Шефшауан е градът, в който европейци от къде ли не идват само и само, за да пушат най-висококачествения хашиш. Да си призная честно бях леко стресирана от този факт. Там можеш да седнеш и наред с мароканския чай да изпушиш една цигарка, защото ти предлагат съвсем спокойно. Добре, че тези работи никак не са ми в кръвта само гледах като ударена с мокър парцал как върви бизнесът. Направо не е за разказване какви подробности за хашиша научих там.

Шефшауан е точно такъв, какъвто  го има на снимките, че и много по-красив. Направо човек не може да предположи, че това градче е скрито високо в планината след като наоколо местността е дива.

За разлика от Фес и Мекнес, които са приятни за очите, но много топли градове Танжер ми се стори странен и не толкова гостоприемен.

Ако някой иска да се отдаде на екстремни алпинистки преживявания, то трябва да посети местността Акшор, за да види т.нар. Мостът на Бог. Вземете си подходящи обувки – маратонки или гуменки, бански, хавлия и най-добре дрехи за преобличане. Там се върви по реката, в реката, върху камъните, лазиш, скачаш, промъкваш се и се завираш между храсти. Добре, че и този път бях с подходяща група бодигардове, които носеха раницата и постоянно ми подаваха ръка, побутваха ме, дърпаха ме и ми обясняваха къде да си сложа крака, за да не се озова в реката с разбита глава. Това е преживяване за екстремисти и ако някой си мисли, че преувеличавам го съветвам да хване самолета и да провери сам.

Гледката на Моста на Бог спира дъха ти. Това е някаква огромна чудата скала около 50 метра висока, която не може да се опише с думи. След като бяхме мокри до кости се навряхме в реката и застанахме точно под нея. Там усещаш истинската невероятна енергия. Прекрасно е.

Странно или не, но за толкова дни само веднъж ядох с вилица, останалото беше ядене от една чиния и с пръсти – за европейско градско момиче като мен си беше малко стресиращо, но пък част от визитата. Т.нар. куфта е повече от великолепно. Закуските, които правят ти се топят в устата, а за чая да не говорим. Уговорих се да ме научат как да го правя и имам обещание, ама да видим.

Храната хъмммм. Ами трудно е да се каже, ако някоя от мароканските снахи ми помогне с безбройните закуски и месени работи, които опитах там, ще й бъда благодарна безкрайно.

Всеки ден се грижеха да опитвам по някоя безкрайна вкуснотия с мед, сирене или нещо друго, което просто се топеше в устата. Не знам откъде ги измисляха тези прекрасни закуски или просто фактът, че си падам по месените работи, ноооо да, това ми се стори превъзходно.

Ако не сте забелязали, от мароканския чай езикът ти става жълт, но това си е част от удоволствието. Мога да го пия в неограничено количество. Май споменах за т.нар. кюфта или нашият еквивалент на кюфтето, което не знам какви подправки му слагаха, но си облизвах пръстите и нищо, че се правих на възпитана и че пазех линия   си хапвах с удоволствие. Установих, че “кюфтата” я използват и върху пица, но това си беше направо кайма – ооо, да беше великолепно – най-вероятно заради подправките.  Нямам никаква идея за наименованието на ястието, което опитах, но беше смесица между миш-маш и гювеч и с тамошния хляб просто се чудех дали ще е много нахално да си поискам още.

Единственото, което не ми хареса беше завити в арабска питка дреболии, а не знам дали се майтапеха или бяха сериозни, но ми казаха, че в нея имало и печен мозък… Това ми дойде малко в повечко.  Всички наоколо обаче цъкаха с език и примляскваха щастливо – добре, че имаше кой да изяде моята порция.

Трафикът е повече от ужасяващ и всеки кара, както намери за добре  Присъствах на лекинка катастрофа, при която двамата шофьори слязоха, захилиха се, подадоха си ръка и си тръгнаха. Във влака обаче двама се сбиха, защото единият не е направил път на другия… къде е истината кой знае. Щастлива съм, че оцелях, защото шофьорът на нашата кола караше между 160 и 180 км, пляскаше с ръце на Cheb Mami и пееше на висок глас по магистралата. Прекрасни магистрали – шапка им свалям.

Мароканците са повече от любезни, мили и правят всичко, за да се почувстваш добре. Човекът, който ме чакаше, положи толкова грижи, че само дето вдишванията ми не броеше дали съм добре. Държеше ме за ръка докато пресичам улицата и разни други подробности, които ми се сториха странни, но това се оказва един вид грижа и опека, за които определено съм благодарна. Правят всичко възможно, за да те накарат да се почувстваш прекрасно и успяват. Да, невероятно е!

На тръгване ме изпратиха 4-ма и голям рев му изревах в самолета. Та… така.

Автор: Йелоу